А опитите да продължи обединяването на териториите, върху които живеят българите (признати от Великите сили още през 1876 г. за Цариградската конференция!) вкарват страната ни във войни, които я съсипват за повече от век. Още по-страшното е, че в годините на тези изпитания се разедини дори народът ни в самата България.

   Денят на Съединението ни е даден да осъзнаем и постигнем  Съединението в изконния смисъл на думата: да се съберем като общност, да се обединим. Да съизживеем в душите си какво означава да подтигнем единство, сговор, съгласие, дружност, сплотеност, солидарност, свързаност, хармония, дружба, разбирателство... Да осмислим девиза, който стои върху Народното събрание: Съединението прави силата.

   Хилядолетия преди Никола Тесла нашите предци са знаели, че Вселена, Земята с цялата ѝ природа и всички живи същества на нашата планета живеем в единен ритъм, в съзвучие. Нещо повече: само така можем да живеем! Който излезе от хази хармония, се поболява и умира.

   Вече съм натяквал, че древните българи са наричали и звездите „животи”. А това не е било от мързел да обогатяват езика си, ами послание.  До нас трябваше да достигне тяхната мъдрост, че не сме сами не само сред хората и народите на планетата, но в Космоса. Затова траките не са коленичели пред Бога, а са го приемали в себе си и натоварени с Неговата тежест са влизали в своите свещенодействия.   

   Един уникален свидетел от онези далечни времена за търсенето на

единение с „животите” в небето над нас

е древният кладенец-телескоп на висинето над брезнишкото село Гърло. Там е заложена идея, „открита” от съвремените създатели на телескопи едва през миналия век: на пътя на лъчите, които приемаме от небето, да се постави огледало, което да съкрати пътя им към фокуса, в който да ги наблюдава астрономът. В този „кладенец” (с отвор горе 2,30 м!) на 3,50 метра под земята има изградена площадката с ширина 4,20 м, от която жрецът-астроном удобно е правил своите наблюдения в кладенеца по средата и точно под „тубуса” над него. Самият кладенец е дълбок 4,50 м., а това е твърде голяма дълбочина, ако просто е била нужна отражателната плоскост на водата в него. Понеже първата ми специалност е оптика и, освен че съм изучавал, съм изчислявал и конструирал телескопични системи, най-близкото до разума е да предположа, че в дъното на кладенеца е било поставено вдлъбнато сферично огледало с диаметър, който би осигурил проектиране на увеличеното от него изображение на небето над палеотелескопа върху прозрачна плоскост на равнището на площадката за наблюдение.

   Вече усещам как недоумението на незапознатите с метода прераства в негодувание. Да, дори за съвремените технологии трудно се правят сферични огледала с диаметър 1,30 м. Но дали тогава не са следвали друг път? В своето изследване „Опасният „архив” на богомилите” аз разглеждам сходни възможности, свързани с мегалитни светилища, където ефектът е могъл да се постигне със... завъртането на водата. Да, при въртенето центърът „потъва” надолу и повърхността се огъва. На всичко отгоре това снижаване на центъра би могло да се регулира (за разлика от твърдите огледала) със скоростта на струята, която се втича в периферията на кръга. На клипа, който прилагам тук, ще видите как наблюдателната площадка откъм склона е пропаднала от просмукващата се и сега вода.

   http://vbox7.com/play:b950d56616

прицелът е към небето!

    За разлика от познатите ни кромлехи по преслапите, тук жрецът-звездоброец не е извивал врат нагоре в тъмното, а е могъл удобно да разполага своите пособия по площадката около звездните проекции върху екраниращата плоскост и спокойно за измерва положението на звездите и техните съотношения, както и да отчита тяхното движение през годината. Нощем долу е ставало още по-тъмно, а и на входа на камерата е имало врата, за да не прониква сияние отстрани, ами само от насочения към небето отвор в средата на купола над куполообразната жреческа зала под небето.
   Не изключвам възможността обаче това да е било и посветителски храм. При посветителската мистерия се „отварят очите” на посвещавания за тайните на света извън познатото му обкръжение.  Това място просто е било добро за тази цел. Ако се доверим на д-р Николай Дерменджиев и неговия труд „Методология на археостраномическите изследвания. Анализ на обекти от територията на България”, изглежда е съобразено и с изискванията за повечето древните светилища да бъде ориентирано по мястото, където от 22 декември нататък в три последователни дни Слънцето изгрява от една и съща точка.

   Д-р Дерменджиев свързва всички астрономически хипотези в това древно съоръжение са с линтела – оригиналният завършек на тавана на дромоса (хоризонталната греда над вратата, трегера).

   Но той е бил преместван по време на реставрацията на съоръжението. Според наличната документация от НИПК, през 1983 г. той е бил с 8,8 см. по-ниско от разнището, на което е закрепен (и циментиран) днес. Ширината на светлата проекция, хвърляна от линтела върху пода при входа на кръглото помещение, е по-малка отколкото ширината на самия вход (при пода) и затова от двете страни на светлата проекция са били наблюдавани два симетрични тъмни участъка с ширина около 4-5 см., които са позволявали точното да бъде центрирана светлата полоса в оста на съоръжението. Дерменджиев първоначално заложил на хипотеза, че линията на входа е служела да приеме светлата проекция на равноденствието.

   При разкопките на обекта вероятно го е постигнала още една беда: оригиналната конфигурация на стълбите може да е била заличена безвъзвратно. Проф. Димитрина Митова-Джонова отбелязва, че при разкриването на съоръжението ширината на отделните стъпала, измерена по дължината на стълбището, се увеличавала постепенно надолу към вътрешността на помещението като варирала между 23 и 56 см, а височината – между 13 и 24 см. Дерменджиев намира, че това е било свързано с проследяването на времеви интервали от около 15 денонощия, които, като преминавали от лятно към есенно равноденствие, увеличавали хоризонталната си стъпка към вътрешността на съоръжението. И обратно – намалявали при движение от пролетно равноденствие към лятно. За д-р Николай Дерменджиев това си е астрономическата логика стъпалата постепенно да се разширяват по дължината на оста към вътрешността на съоръжението. Според проф. Димитрина Митова-Джонова стъпалата колкото по-навътре отвеждат, толкова повече увеличават ширината си и намаляват своята височина от комуникационна и практична гледна точка, но Дерменджиев намира такова твърдение за неадекватно. Той е убеден, че първо върху стените на входящият коридор (дромоса) хоризонтално е бил фиксиран линтела, като е бил напасван спрямо бъдещите значими светли проекции в оста на съоръжението (равноденствия, зимно и лятно слънцестоене), които са били предварително засечени. Горните стъпала очевидно не са астрономически маркери и са били фиксирани стабилно още при грубия строеж. Долните 6 обаче са били нагаждани с преки наблюдения едва след бил завършен градежа на цялата постройка, затова не са били застъпени от стените на дромоса и като не можело да бъдат здраво закрепени и фиксирани устойчиво, са били изработвани от по-малки плочести камъни, а тяхната конструкция наподобявала „пълнеж”. Именно затова д-р Дерменджиев смята, че първите 6 стъпала са могли да бъдат преподреждани и състоянието, в което се намират сега, вероятно е свързано или с последното (поредно) „календарно преустройство” на съоръжението, или с етап от естественото разрушаване на обекта от свличане на камъни, иманярски безумия и земни размествания.

  Д-р Николай Дерменджиев обръща внимание и върху лицето на един от камъните от срещуположната на входа стена на кръглата кошеровидна зала за астрономическите наблюдения, върху който е издълбана тънка линия. Поставен в най-горната част на своеобразна „колонка” от плочести камъни, която изпъква добре в профила на фона на правилния ход на хоризонталните каменни редове от зидарията и изтъква тази поява като чисто астрономическа. Според него, плочестите камъни от тази „вградена” структура образуват серия от успоредни линейни контури, които „улавят” светлата, хоризонтална проекция на линтела по време на зимното слънцестоене, или на Луната по време на минимална лунна деклинация и

изкуствената линия е маркер на зимното слънцестоене

   Но линтелът не е открит непокътнат. Горният заден ръб на неговата масивна плоча и днес е наклонен навътре,  а вероятно при всяко поредно земетресение тя се е измествала навън от центъра на градежа, което не позволява прецизна астрономическа датировка на съоръжението.

   Във всеки случай светилище е имало непосредствено над храма. Сега върху скалния масив с района на светилището расте гора. Но местни жители от околните села си спомнят, че по някои скали е имало изрязани знаци и малко каменно корито (шарапана) близо до подземния храм-кладенец. Археологът Кръстю Миятев  пише и за наредени в редица необработени каменни стълбове в нар. "Русалимско гробище" на 700 - 800 м северозападно от палеообсерваторията. Докато проф. Димитрина Митова-Джонова разкопавала обекта, селяни от Гърло потвърдили пред същото и тя е убедена, че разказите за съпътстващи градежи и обекти заслужават особено внимание.

   Много свидетелствата има по днешните български земи за отдавнашния интерес на местните хора към небето.

   Възможностите да проникнем в тайните на древните посветени насетне стават много по-големи, защото идват безценни свидетелства как това затворено за масова употреба ПОзнание е достигнало до средновековните адепти на Българското учение – богомилите. Но хората, които се образоват от интернет, не издържат на дълги тесктове, а за да разкажа това ще ми трябва много повече място, затова сега ще огранича изложението си до тук.