Архангел Михаил пресрещнал на 21 декември 1180 г. край гр. Сиена Галгано ди Монтифиети, прочут дотогава само като свиреп рицар. Така обаче е представено събитието от католическите списователи. Градът се намира в италианската област Тоскана, а изумителната среща преобърнала живота на мъжа с едва засъхнала чужда кръв по доспехите си.
Начетените знаят, че – според книгите от онова време – през Средновековието такива неща ставали под път и над път. Но за нас това би могло да бъде колкото привидение, толкова и елегантна алегория за съдбовен наставник. Във всеки случай разкаяният Галгано веднага пожелал да промени попрището си и като нямал кръст, пред който да падне за покайна молитва, забил меча си в пукнатината на скалата пред себе си. После там си направил кръгла колиба за постница.
Веднъж обаче му се прищяло да види базиликата на св. Петър и отишъл в Рим за няколко дни. През това време трима негодници се завтекли да откраднат скъпия му меч от скалата. Макар да носели и железни инструменти, с които яростно си помагали, не успели да извлекат острието, та от яд го скършили под дръжката.
И тогава проработило ново чудо: още по пътя към дома си първият паднал в река и се удавил, вторият бил поразен от мълния, а...
два вълка нападнали третия и му отхапали ръцете
Разбира се, Галгано бил много огорчен, когато намерил меча си счупен. Тогава се отдал още по-ревностно на своето постничество, защото приел вандалщината като Божие наказание загдето напуснал мястото, което му отредила дивната среща. Там постоянствал до 30 ноември 1181-а, когато издъхнал на 33 години.
Но в нашия век и католиците в Италия изглежда не вярват на мита за Архангел Михаил. С георадар, способен да прониква в голяма дълбочина, учени от Университета на Падуа изследвали скалата за кухини. Не открили, но на 18 май 2001 г. пробили малка дупка в камъка успоредно на острието и доктор от Факултет по медицина в Университета на Сиена спуснал в нея фиброоптичен ендоскоп. Не видял шупли.
По покана на известното научно списание „Фокус”, специалисти просвредлили нов отвор, но под ъгъл и дълбоко в скалата достигнали метална повърхност, която видяли с ендоскоп. Опитно доказали и че горният край на острието идеално съвпадало с профила на отчупената горна част. С магнит събрали парченца от скършения до дръжката край и като ги анализирали с атомна абсорбционна спектроскопия в Катедрата по химия на Университета в Павия, открили наличие на малко кадмий, мед, никел и олово в нормална концентрация за средновековен метал. Използване на съвременни сплави или стомани не било засечено.
Тогава решили да проверят и мумифицираните ръце в стъклената витрина редом. Изследването с Карбон 14 доказало, че те също са от ХІІ в.
Онова, което и италианските учени, и редакторите на сп. „Фокус” не проверили, е
към каква древна тайна може да насочва тази мистерия
със забранения за докосване меч в свещената скала и мумифицираните отхапани ръце. А върху фронтона над входа за светилището на Мишкова нива в Странджа (I хил. пр. Хр. - VI век) виждаме също две китки, като съвсем ясно е показано, че са пресечени! Дори едната е положена нарочно върху стрела, прихлупена под щит – натрапчив знак, че означеното с нея е пазено строго и докосването му се наказва безпощадно.
Да се сложи такова предупреждение високо на арката над входа за светилището безусловно говори колко недопустимо е било вътре да пипат невежи. Посветените не са пояснили кой ще съди престъпниците – тогава местните са знаели и адептите вероятно са разчитали познанието да остане. Доколкото разпознавам елегантния им стил, те са избягвали да повтарят показаното. Фактът, че на подобна купулна гробница от около ІV в. пр. Хр. пък в местността Пропада недалече от това светилище има по-скромен фронтон, където обаче стрелата е изрязана върху щита и няма отсечени китки, изтъква важността на забраната.
Как това заклинание „работело” е чудо мистично, магично. Е, може и да е алегорично. Но този район е изконно „вълчи”, щом още през ХІV в. пр. Хр. наоколо е властвал царят-жрец с вълчето име Ликург. Всъщност, името му буквално означава „Онзи, който се прави на вълк”, а дори през християнския V в. Хезихий пише, че в най-източната част на Тракия между Аполония и Бизантион населението продължавало да следва тайнствата на Залмоксис, свързвани основно със земите на траките-гети в земите на днешното Лудогорие, Добруджа и отвъддунавските им дакийски (сиреч: „вълчи”) земи.
Още през трийсетте години на ІV в. император Константин Велики посволил на вестготите да се заселят в Мизия с условието да пазят границата по Дунав. През 396 г. готският крал Аларих повел войнството си на поход към Цариград, та попътно са минали през Странджа. Които пък са пропуснали, са разгледали
страшния знак пред входа в храма под могилата на Мишкова
през 397 г. когато кралят им пак ги отвел до Босфора.
Като не успели да превземат Цариград, поели на Запад. През 401 г. готите нападнали Италия и обсадили Милано. Градът не им се дал, но на 24 август 410 г. те пък превзели Рим. След смъртта на Аларих, зет му Теодерих станал крал и основал Тулузкото кралство в югозападна Галия – областта Окситания (Лангедок) на север от Пиринеите – със столица Тулосу. Не знам д-р Петър Хаджидимитров от Швейцария до какви източници се е добрал, но той твърди, че името на престолнината е било Дулоса и смело задава близкия до българската душа въпрос: дали не става дума за... Дуло (династията на кан Кубрат, чийто родов тотем е... вълк)? Няма кой да ни отговори – градът отдавна се нарича Тулуза, а рядко се споменава и че първият биограф на готите Йордан(ес) е обявил своя труд за... „Гетика“.
НАучените услужливо отбягват да си спомнят, че още през V в. в днешна Южна Франция са пристигнали от Мизия готите, които „вълчето” Вулфила е учил на християнство с „тракийски акцент”. В „Тайната обител на Боян Мага” вече изтъкнах упорито заобикаляната истина, че етнархът (светският водач) на готите в Мизия създал Готски духовен център във „вълчите” земи край Преслав, което очевидно го заставило да приеме с епикопското посвещение и името, под което светът го знае – Вулфила значи... „Вълчето”.
И в старата Окситания, където богомилите пренесли учението си, подозрителните съвпадения продължават, защото то се изповядвало особено упорито в селища и крепости (Каркасон, Керибю, Монсегюр, Бугараш и т.н), които преди това са били на готите от Тракия и Мизия. Много изследователи на района твърдят, че там царял друг дух, а дългогодишният директор на Института за австрийски исторически изследвания към Виенския университет проф. Хервиг Волфрам не е срамежлив като българските историци и отстоява истината, че „народът” на родения край делтата на Дунав крал Аларих са „тракийски готи”...
Впрочем, попътно през Северна Италия мизийските готи създали първо кралство в Равена, та когато след шест века на Запад поели богомилите, и те отначало учредили свои общини около Милано и в предградието Патария, затова техните последователи били наричани „патарени”. Сиена е южно от Милано и не е далече за размаха на богу милите апостоли. Затова в случая с предивното преображение на св. Галгано ди Монтифиети по-скоро ме занимава удивителното съвпадение, че
в ония години наоколо имало много богомили
а не е изключено дори да е срещнал я съвършения Никита, я съвършения Петър или друг апостол с техните познания, когато преминавали било напът за Окситания, било на връщане от там. И посветени сред окситанците са отивали пък в България да усвоят чистата вяра при първоизвора ѝ. Прочут от тях е Юлиан Палмие, от когото, като се върнал в Алби, почти всички там приели богомилството.
Затова през 1165 г. в замъка Ламбер край града папа Александър III свикал събора, на който те били анатемосани. Оттогава започнали да наричат окситанците, които изповядвали Българската вяра, и „албигойци”. Но пък катарите ги наричали именно sels de Bulgaria(сиреч: „тези от България”), изтъква д-р Жан Дюверноа.
Папа Инокентий III бил ужасно недоволен, че не откривал враждебност към катарите дори сред висши католически сановници и през 1204 г. им отнел клерикалната власт, а на тяхно място назначил легати, които да действат от негово име. След две години, като не получил подкрепа от благородниците на Лангедок за общо противодействие, той отлъчил от църквата онези от тях, които открито поддържали „еретиците”. През януари 1208 г. папският легат Пиер дьо Кастелно се срещнал с графа на Тулуза Раймон VІ, който наскоро също бил анатемосан от „наместника божи” в Рим. Разговаряли много бурно и до споразумение не стигнали, та пратеникът не се радвал на следващия ден, защото не осъмнал.
И френският крал Филип ІІ отказал на Инокентий ІІІ да накаже тези, които толерирали катарството. Тогава папата призовал северните френски благородници на кръстоносен поход срещу катарите като обещал земята на влиятелните графове в Лангедок за законно владение на всеки, който откликне на призива му. През 1214 г., в разгара на Албигойския кръстоносен поход, по повеля на папата в Тулуза бил създаден специален католически монашески орден – Доминиканският.
Дотогава християнският свят познавал поредица от ереси. Но те предимно са били свързани с определена личност – монтанизъм (основана от фригиеца Монтан, бивш жрец на Кибела, ок. 150), манихейство (Мани, 216–277), арианство (александрийския свещеник Арий, † 336 г.)), несторианство (Несторий заемал Константинополската катедра от 428 до 431 г.), – или с отношението на група към богословска теза (монофизити, докетисти, монотелити, гностици, иконоборци). Единствено проповядваното от нашите езотерици било наречено с името на цял народ:
Bulgarorum haeresis, сиреч: „българската ерес”.
След като това определение вещите богослови са произнесли от столицата на мизийските готи, явно то е било подплатено с добро познание.
Щом в свещената памет на българите е залегнало преданието, че княз Вениамин-Боян е духовният отец на богомилството, когато търсим историческите и мистериалните корени на Българското учение не може да пренебрегваме донесението на кремонския епископ Луипранд до германския император Отон І за четвъртия син на българския цар Симеон Велики – Вениамин Боян. Посланикът нарочно бил изпратен в Преслав и Константинопол през 949 г., за да проучи намясто приказките около най-младия български княз. „Баян обаче чак дотам бил изучил магията – докладва по надлежния ред имперския посланик, заложил главата си срещу верността на всяка своя дума, – че от човек ставал веднага на вълк... силен в магия, вълшебство и тайно очарование”.
На свой ред украинският историк Юрий Венелин вижда проявлението на знаменития преславски княз и в руското „Слово о полку Игореве”, където Боян също е описан „като вещий” и „като сив вълк по земята, като тъмен орел под облаците”. А вълче име е дори и... Вениамин.
Определено си струва да бъде изследвано в тази посока. Все още не е изказан открито отговорът на въпроса „To тyein kai to threskeyein” (Не е ли от траките), който епископ Григорий Назиански задал в началото на ІІІ век. Богословът, обявен за доктор на Църквата, единият от Трите Светители, тогава питал откъде на император Юлиан, племенникът на родения от сердикийка Константин Велики, му идвало „умението да бъде посветен и да бъде обсебен”. Но питал риторично и сам признал, че траките умеели да призовават боговете с „респект и ефикасност”. Наш дълг е да обясним колко сериозни са основанията на домитниканците, че става дума за изконно Българско учение.
Големите текстове не вървят в блоговете, но цялата история подробно съм описал в новата си богато илюстрирана книга „Похитените съкровища на богомилите”, която издателство „Сиела” търпеливо изпипва за печат вече девети месец...
