Метохът е имот, поверен на монаси или монахини, който принадлежи на някой манастир и спомага за неговата издръжка от селището, където е придобит. Но в ония години подкрепата от метоха към Хилендар залиняла и монасите знаели защо – към сви­щов­с­ко­то им под­во­рие би­ли зад­лъж­не­ли ня­кои тур­ци, които отказвали да върнат взетите суми. Затова лично игу­ме­нът по­ел за те­зи бор­чо­ве. Би­ло раз­бой­ни­чес­ко вре­ме, хай­ду­ци­те са­ми се на­рапва­ли за съд­руж­ни­ци в тър­гов­с­ки­те де­ла на пред­п­ри­ем­чи­ви­те бъл­га­ри или нап­ра­во ги из­нуд­ва­ли за ед­ри су­ми, ко­и­то уж взе­ма­ли на­за­ем, та самото отиване там по това време и със задача да се вземат тези пари от друговерците обричала на заколение пратеника. Атонските адепти се готвели за неизбежен сблъсък и заложили на кален за всякакви изпитания непоколебим мъж с дух на свещен воин.

   По оно­ва вре­ме Сви­щов бил сред име­ни­ти­те бъл­гар­с­ки гра­до­ве на ду­нав­с­кия бряг и „най-търговското място от крайдунавските градове”. Зад кре­пос­т­на­та му сте­на жи­ве­е­ло двай­сет­хиляд­но на­се­ле­ние, ко­е­то се пре­пи­та­ва­ло най-ве­че ка­то из­ку­пу­ва­ло сто­ки от вът­реш­ност­та на им­пе­ри­я­та и ги то­ва­ре­ло на нем­с­ки­те ко­ра­би. Печелели, раз­би­ра се, и от вноса, който се извършвал чрез същата флотилия. Го­во­ри се, че не би­ло труд­но да се за­вър­ти ка­пи­тал, сти­га чо­век да имал ня­как­ва опит­ност за пи­а­ца­та край прис­та­на. Ако ли пък бил сред щас­т­ли­ви­те соб­с­т­ве­ни­ци на ня­коя от ма­а­зите не­пос­ред­с­т­ве­но зад ске­ля­та, дори да не бил жи­тар, винар или дже­ле­пин, ами прос­то да про­да­вал са­мо сол пред скла­да си, пак щял да си жи­вее си­то и при­лич­но. При то­ва та­зи ма­а­за въ­об­ще не тряб­ва­ло да бъ­де ня­как­ва со­лид­на ка­мен­на сгра­да, щом, по свидетелството на Иван Богоров, и след век по­ве­че­то би­ли просто ши­ро­ки и ви­со­ки „дър­ве­ни нап­ра­ви”, пок­ри­ти го­ре са­мо с ке­ре­ми­ди и без вто­ри та­ван под тях.

   Но щом работливите българи бързо се обогатявали от труда си, несъмнено и турците – корумпирани управници, натрапени „посредници” и, въобще, нагли обирджии – ламтели за по-голям дял от тяхната печалба. Кой­то се бо­ял от неп­ри­ят­нос­ти, пла­щал. Ина­че – имал си ма­а­за, ня­маш ма­а­за. Имал си дом, пе­пел ти ос­та­нал. Имал си че­ляд, за­чер­нят те. Ако не дадеш... „за­ем”...

   Като рев­нос­тен мо­нах, чо­век на тра­ди­ци­я­та и ор­то­док­са­лен богослужител, ­на ар­хи­ман­д­рит Да­мас­кин се полагало да вяр­ва в ста­ро­за­вет­ни­те пра­ви­ла ка­то „Път с хо­де­не, борч с пла­ща­не”. Затова настоял пред виновните да вър­нат незабавно дъл­га си към хилендарското подгорие. Дали не си да­вал смет­ка, че тия нас­ре­ща му не би­ли мо­рал­ни хо­ра-тър­говци? Изключено! Но не приз­на­вал из­ну­да­та. Търсел борчлиите и им искал да платят. Преследвал ги. Опитвал се да възкреси умрялата им съвест, като ги плашел с Бога...

   Дотег­нал им да ги уличава в лакомия и в кражба от божи имот, за което и Мухаммад, ако би научил, би ги заклеймил да горят в ада...

   Нак­рая мо­ше­ни­ци­те го сграб­чи­ли за ра­со­то, пре­би­ли го и за­диг­на­ли от него дори помощите, ко­и­то ве­че бил съб­рал човек по човека от бъл­га­ри­те, които давали и от имането си, и от нямането си, щом било за светата хилендарска обител.

   Бил Бо­жи ден. Не­де­ля. За­то­ва за­я­вил на турците-измамници, че на след­ва­щия, в по­не­дел­ник, щял да от­не­се ра­бо­та­та до съ­ди­ли­ще­то.

   Виждам немалко основания да смятам, че йеромонах Дамаскин е поел към тази цел още от Атон. Опитът на българските новомъчениците доказал, че това било мястото, където най-убедително можели да бъдат посрамвани мюсюлманите заради тяхната злост, надменност, незачитане на заветите от Мухаммад и безчестие пред Бога.  

   Но живял дълго сред образите на праведници в храма, той нямал представа до каква низост можели да паднат засегнатите на чест турци. Още съ­ща­та нощ крад­ци­те нае­ли ед­на тях­на гю­вен­дия да при­ла­зи в ки­ли­я­та му. Разбира се, те не вяр­ва­ли, че мо­жела да го при­кот­ка, затова още щом тя се про­мък­на­ла в ме­то­ха, го на­пад­на­ли. Вле­тя­ли, „сга­щи­ли” го с мюсюлманката и вед­на­га го за­вър­за­ли ка­то прес­тъп­ник.

   Така те самите го пре­да­ли за­ран­та на съд, но за престъпление, което не давало основания на турския кадия да умува – наказанието за пре­любо­дей­с­т­во с пра­во­вер­на било смърт­.

   Та­ка съ­ди­я­та, до­ри да бил доб­ро­на­ме­рен ка­то Пи­лат Пон­тий­с­ки, и­мал пра­во да пред­ло­жи само един из­ход на мъ­жа, „хва­нат с мю­сюл­ман­ка” – по­тур­ч­ва­не.

   - Аз съм се ро­дил хрис­ти­я­нин и хрис­ти­я­нин ще ум­ра! – бил от­го­во­рът на йе­ро­мо­на­ха Да­мас­кин. Смирен, защото горделивостта за него била грях, но смел и достолепен.

   - Ей, от­каз­ваш се от гла­ва­та си! – пре­дуп­ре­дил го блюс­ти­те­лят на за­кон­ност­та.

   А под­съ­ди­ми­ят се прек­ръс­тил с ду­ми­те:

   - Да се от­ка­жа от Хрис­та зна­чи да се от­вър­на от веч­ния жи­вот – без Не­го ня­ма спа­се­ние!

   Не открих повече негови слова в съда, но положително ги е посрамил в тяхната служба на Бога и с достойството, с което сам Му служел като прогласил силата на своята вяра и на Иисус Христос, щом тур­ци­те яростно го пов­лек­ли на­вън към ед­на вър­ба.

   До­ка­то гот­ве­ли бе­си­ло­то, той по­же­лал да се по­мо­ли. Те поз­во­ли­ли – в убий­с­т­ва ка­то това за тях це­ли­ят кеф ид­вал от под­роб­нос­ти­те, та известо от­ча­я­ни­е на не­вер­ни­ка мо­же­ло от­вед­нъж да ста­не най-слад­ка­та от тях.

   Из­лъ­га­ли се – от­ча­я­ние ня­ма­ло, а мо­лит­ва­та му би­ла крат­ка, скром­на, но с притесняваща ги богоотдаденост.

   - Го­тов съм! – обя­вил. И се озър­нал за въ­же­то.

   Но ед­ва ли го ви­дял, за­що­то няколко чевръсти турци му мет­на­ли прим­ка­та на ми­га.

   С ко­е­то в то­зи ден – 16 яну­а­ри 1771 г. – на пра­вос­лав­ния не­бос­вод въз­си­ял и све­ще­но­мъ­че­ник Да­мас­кин Габ­ров­с­ки (понеже бил роден в Габрово).

  Всичко за непознатата вековна духовна война на българските свети мъченици и воини срещу мюсюлманските завоеватели на Балканите подробно разказвам в книгата си „Скритият поход на българските кръстоносци”, издадена от „Сиела” през 2014 г.